Мисли на събуждане и за разбуждане

Как празнувахме Рождените Дни в Семейството на Мечо I

Posted on: 08/02/2017

20442_1321389708155_1033173961_993143_118975_nМечо съм аз, а Семейството на Мечо, моята Небесна Благословия и най-голямото ми житейско постижение, беше създадено на 14 февруари 1993г, две седмици след като навърших 41 години. Наближава Рожденият ни Ден  и по този повод искам да ви разкажа за  нашите весели и вдъхновяващи Лични и Семейни Празници. Но преди това нека ви опиша накратко как и защо се случи знаменателното събитие, наречено Рождение на Мечото Семейство. А е „Знаменателно“ и е „Събитие“, защото превърна една обикновена житейска ситуация в отправна точка за Живота на много хора и както по-късно се разбра беше Предвидено и Режисирано до най-дребния детайл от Светли Същности, които наричам Приятели Отгоре.

В края на ноември, 1992г, във Велико Търново дойде ясновидката, архитект Мариана Везнева, за да представи новата си книга „По спиралата на еволюцията“, която вече бях прочела с голям интерес. Моя студентка ми каза, че ще има среща с писателката и аз веднага реших непременно да отида. Имах въпроси към нея за събитията и взаимоотношенията в Езикова Гимназия, училището в което преподавах, но не успях да се доредя от многото струпани хора и затова се записах за двудневния ѝ вечерен курс. Там получих удивителни и убедителни отговори за това, което ми се струваше жизненоважно тогава, а в допълнение научих и изключително полезни неща за мен и семейството ми. Едно от тях промени изцяло битието ми на средностатистически човек и даскал. Оказа се, че не съм кръстена в черква, и че ако искам Духовният ми Наставник и Учител да се появи и прояви в живота ми, трябва да го направя без да се бавя, като сама избера най-подходящата за мен дата. И това ако не е Мотивация за Действие на нормален Водолей, здраве му кажи!

Освен това дъщеря ми Десислава скоро щеше да навърши 19 години и от самото ѝ раждане исках да я кръстя, но в черквата ми казваха, че това може да стане само ако и майката вече е получила Свето Кръщение, а аз не бях сигурна и нямаше как да разбера дали религиозната ми баба е нарушила изричната заповед на татко да не мъкне децата му по църкви и манастири. Подозирах, че не е посмяла и се оказах права.

Предстоеше ни Двойно Кръщение и Двоен Празник в един ден и понеже Мариана ми беше казала, че не бива да се бавя, малко се бях отчаяла. То не бяха забранени за Кръщение дни, то не бяха „мръсни“ дни, то не бяха „неподходящи“ от астрологична гледна точка дни. Поради важността на събитието изследвахме всички аспекти на делниците и празниците и така стигнахме до 14 февруари, най-подходящия и за двете ни Хубав Ден – Свети Валентин на Любовта, Свети Трифон Зарезан – на Труда и Веселието и Успение на Свети Кирил – на Просветата и Образованието. Така Нашият Голям Ден беше олицетворение на същността ни и побираше в себе си всички сфери на човешките взаимоотношения и дейност, които ни интересуваха.

Оставаше ни да намерим и Подходящи Кръстници, достойни да ни станат Духовни Родители, и си мислехме, че това е най-лесната работа, защото всичките ни Приятели са все Добри и Честни, просто Чудесни Хора, та всеки би могъл да свърши тази работа! Но… Някой Отгоре предварително беше решил, че в това начинание ще участват само и единствено Млади Момчета и Момичета и за всичките ни достолепни кандидати на средна възраст беше поставил едно мъъъъничко препъни-камъче – Кръстниците трябваше да   имат под ръка Свидетелство за Свето Кръщение и да го представят в Църквата. Че кой нормален възрастен човек помни къде му е това листче? И съм сигурна, че според Небесния Сценарий и Кръстниците ни са били предопределени, защото сред многобройните ни приятели и познати имаше само две Прекрасни Момичета, които разполагаха с въпросните свидетелства – моята студентка Галя, която ми беше казала за семинара на Мариана Везнева и Мирославка – една от трите най-добри приятелки и съученички на Деси.

След нашето, с Деско, Кръщение , се събрахме на много мило и забавно Тържество-Празник в Мечата Бърлога. Седнахме на голяма и вкусна трапеза, както се полага. Разказвахме си различни истории, гледахме си на кафе, пяхме и много се смяхме. Всеки от нас показа какво може като допринесе с дарбата си денят да стане приказен и незабравим, и макар че точно тогава не знаехме това, той стана и Рожден Ден на Мечото Семейство. Беше ни толкова хубаво и топло заедно, че решихме да се събираме всеки Четвъртък, но още на другия ден се събрахме отново и така си и остана – ВСЕКИДНЕВНО И КОЙ КОГАТО ИСКА И МОЖЕ!

И ето, че всички наши проблеми изведнъж започнаха да се решават по някакъв удивително лесен и даже забавен начин. Ние, първите в Семейството, се познавахме отлично. В голямата си част децата бяха абитуриенти от класа на Деско и приятели от нейната компания, на които бях класна в подготвителен и 8ми клас, а останалите гости – мои приятели, ученици и студенти.  И понеже аз, Мечо, бях най-възрастната между тях и носех с чест и достойнство своята отговорност на доказан и любим Родител и Учител, децата ми имаха пълно доверие и се чувстваха прекрасно в такава  обичлива и защитена среда. Неусетно покрай мен и те започнаха да се наричат Мечета.

На тези наши срещи Приятелите Отгоре, на кафе, боза, айрян, и изобщо на всичко, което оставя следи след като сме пили от него, ни даваха Ценни Знания, Пояснения и Предсказания на Бъдещи Събития, които неизменно се случваха. Учеха ни как да разработим Талантите си за да станем Капитани на Живота си и Главни Герои в Собствените ни Приказки , Любими Герои в Общата, Жива Приказка на Семейството и Служебни Герои В Приказките за България и Целокупното Човечество в Годините на Преход към Епохата на Водолея. Някои от тях се проявяваха в стихове, някои рисуваха картини във въображението на тези, чрез които говореха и ги караха да търсят рими за да опишат това, което виждат. Някои идваха насън, а други наяве. Някои бяха сериозни, други- смешници. Правеха всичко за да ни е интересно и приятно да учим. Дондуркаха ни. Разсмиваха ни. Хвалеха ни. Помагаха ни. Бяха перфектните Учители.

С всеки изминал ден нашата Меча общност растеше и духом и телом. Вече не се брояхме на пръсти, а се чудехме как се събирахме  в Бърлогата. Всеки новодошъл се появяваше в точния момент, когато ни беше нужен с уникалната си дарба и затова се чувстваше уважаван, полезен, пълноценен и равен с останалите Мечета. Така от първия миг се вписваше в групата  по най-естествен начин, започваше от там, докъдето бяхме стигнали и се учеше в ход чрез разказите на очевидците и преживелите за всичко, станало до момента на приобщаването му.  Минахме първите 7 години на пряко обучение Отгоре, минахме вторите седем на напасване с живия Живот, станахме пълнолетни, явихме се на матури и ги издържахме, ходихме на Бал и завършихме първото си Висше Образование. Вече сме заели своя пост по всички точки на планетата и работим в полза на Живота и за Благото на всички.

А 14ти февруари продължава да се празнува от всички нас, на всички нива на Битието и по всичките Земни Кълбета. Красиво е.

И са Добри Чудеса.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: